Влизам в сърцето ѝ. Оглеждам се – няма никой. И нея я няма. Търся последните следи, още топли. Да видя кое е последното, което е почувствала, което я вълнува. Всичко е стерилно. Тихо. Някак пусто.
Разхождам се в нейното голямо сърце. Красиво е. Силно, блестящо, умно, добро. Боже, колко добро. Намирам толкова от себе си вътре, въпреки че не бих посмяла да вляза в моето сърце. Не знам дали бих се чувствала удобно да видя всичко вътре. Да се върна към нейното. Разхождам се, разглеждам, търся. Минавам през спомените ѝ от детството, първата любов, първите осъществени мечти, прекрасни пътешествия. Всичко е толкова красиво, като една светла, просторна стая. Всичко си е на мястото, усещам хармонията.
Продължавам да вървя и стигам до мост. Влизам в друга блестяща, по-студена стая, огромна. Сядам на красива светеща кошетка да прочета томовете с нейните мисли. Прелиствам, чета, изстивам, продължавам да чета. За̀губи, раздели, съмнения, болка, следване на чужди съвети, отклоняване от пътя, раздвояване на разума и сърцето, носталгия, пропуснати възможности. Голяма стая, толкова неща е натъпкала там. Сигурно е избила някоя друга стена, преустановила е разположението, за да вмести всичките си излишни спомени и мисли, вместо да напише само едно. Тя не вярва, че заслужава нещо по-добро. Не вярва в нищо. Нито в Бог, нито в хората, нито в себе си, нито в доброто, нито в справедливостта. Няма по-студено и по-тъжно място от това без вяра. С всички мисли, убеждения и време в тази стая, тя я беше позлатила. Наистина замръзвам.
Виждам един тунел. Продължавам. Стигам до тъмна стая. Малка и топла. Уютно е. Има едно прозорче, но не виждам нищо. Накъде ли гледа тази хралупа? Опитвам се да изчистя това стъкло… Не ми трябваха много усилия. Почистих го с малко вяра разтворена в любов.
Боже, какво се откри пред очите ми… Това момиче очевидно не може да покори света. Дори своя свят. Но определено може да го промени. За тази красива гледка облечена в добро, изваяна от съпричастност. За този далечен поглед, който е обхванал толкова много хора по света. Когато видях мечтите ѝ, когато видях сърцето ѝ отвътре, колко е голямо, колко е добро красиво останах озадачена… Защо е отделила най-голямата стая за най-прояждащите ниско вибриращи емоции… Как да ѝ остане време за другата стая, за тази гледка, която се открива пред мен.
Защо не е отделила малко вяра, за да види по-добре това тъмно място, в което е прашлясал потенциалът ѝ.
Не знам как го прави. Явно не е чела фън шуй. Нарежда всички прочетени книги красиво в библиотеката, в сърцето и душата си, а не може да подреди собствените си емоции.
Не мога да си обясня, не мога да ги подредя вместо нея и няма нужда да търся каквото и да е обяснение защо и как.
След всичко видяно просто разбрах, че трябва да ѝ давам повече вяра и любов. За да изтрие това стъкло на този прозорец, който стои плътен като стена в сърцето ѝ и не ѝ позволява да вижда нищо. Трябва да ѝ дам повече вяра и любов, докато се зареди поне малко и се види през моите очи.
Защо ли? Защото затова са приятелките…
