Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/ivspirat/public_html/wp-content/themes/Divi/includes/builder/functions.php on line 5941
IVspirations Archives - Page 2 of 2 - IVspiration
5 причини да направиш коледните пости

5 причини да направиш коледните пости

Какви са ползите от коледните пости, които повечето хора не виждат

Тази година отново ще направя коледните пости. Колебаех се, защото нямам много сила и енергия, но по-късно именно това ме мотивира. Ако не контролирам това, тогава още по-трудно ще контролирам неща в ежедневието си. И след като изпълних някои от целите за октомври добре, а други не толкова, поста включва част от целите ми за ноември и декември.

Ето ги и причините защо обичам да коледните пости:

  1. Пречиства тялото.

За мен спирането на месо не е трудно, беше ми доста трудно спирането на млечните продукти. На днешна дата контролирането на хранителните нужди ми е най-малкия проблем. Правя го с лекота. Така съм се настроила, че дори някой да яде шоколад срещу мен, първо – не ми е проблем, второ – не ми е приятел 🙂  Може би единствената причина поради която бих пренебрегнала поста е една Италия… мммм.

Факт е, че тялото се пречиства много добре. Аз съм с мазна кожа, но до края на поста кожата ми доста се нормализира и избистря. Идеята е да се консумират повече бобови и зърнени култури. Аз съм си заредила кухнята с киноа, елда, кафяв ориз, грах, леща и др., но няма да отегчавам с това.

  1. Контролиране на мисълта.

Звучи странно, но всъщност това е най-голяма полза от поста. Всеки един от нас се нуждае да се храни минимум 2-3 пъти на ден. Ако можеш да контролираш какво да ядеш,  и във времето, какво да ти се яде – то ти постигаш контрол на ума. А след това можеш да го прилагаш в други посоки! Много е яко!

  1. Духовно пречистване.

Тук вече идва висшия пилотаж. Да ядеш определени продукти е най-лесното. Трудното е, да контролираш мисълта в живота си. По време на постите не трябва да се говори лошо, да се клевети или обижда. Трябва да се поставяме в обувките на другите, да не съдим, да гледаме себе си и да търсим начин да сме по-добри. Да, чудесно е да се включим в благотворителна кампания, но като хулим някого, живота или държавата всеки ден…. Може и да сме добри хора, но определено няма да живеем добре. В началото когато се усетя, че съм негативна още докато говоря намирам положителното, споделям го, благодаря за урока, ползата (знаеш как е…) и приключвам тази тема. След първата седмица става по-лесно.

  1. По-добро здраве и По-добър живот.

Като резултат от предходните действие стигаме и до по-крепко здраве и, разбира се, качество на живот. Няма как да се храним добре, да мислим добри неща и да действаме с добър мотив и в следствие от тези действия – да не живеем в хармония в себе си и да не сме по-здрави. Ако това не е крайния резултат значи не сме направили нещо в поста правилно. Това е за мен философията на поста. Самонаблюдение и самоконтрол.

Аз самата правя предимно коледните пости. Може би избирам тях, за да започна по-добре Новата година… но тях най-много си ги обичам.

Понякога се случва да хапнеш нещо непозволено по погрешка. Първата реакция е: „Е, щом съм яла сирене… развалих поста, пак почвам да си ям всичко“. Но не е това идеята. Да, тялото няма да се пречисти максимално, но по-важна е идеята и каляването на волята и духа. Накрая на поста е хубаво човек да се изповяда, което аз никога не съм правила, може би защото не съм възпитана така, не се чувствам удобно, а и не вярвам в институцията „църква“.

Също така, не се прави секс, но аз така си подредих картите че в тази посока съм си взела поста 10 години напред. Всеки си преценява какво да включи и какво не. Аз правя изброените горе неща и знам, че донякъде са нещата, които правят дълбоко вярващите християни. И с това, което правя се чувствам прекрасно, обновена, по-спокойна, положителна и получавам това, което най-много ми липсва – вяра в себе си и че ще успея в това предизвикателство от мен към мен по най-добрия начин.

А вие постите ли? Дайте някоя хубава рецепта насам, за да разнообразя – не бъдете скръндзи. Ще се радвам, ако правите нещо друго специфично и ми споделите, за да мога да обогатя тези 40 дни.

 

P.S.

Iv. A.

 

Какво искаш да постигнеш през октомври?

Какво искаш да постигнеш през октомври?

Имаш нужда от нови придобивки или нови добродетели?

Какви са твоите цели през октомври? Какво искаш да имаш и нямаш през настоящия месец? Обикновено началото на всеки месец си записвам задачите. Колко неприятно… По-добре да си говорим за цели, защото “задачи” звучи като нещо досадно за изпълнение.

Също така понякога си пиша желания на новолуние. Да, звучи много хвъркато или на мен поне така ми звучи и затова го правя доста рядко. Но всъщност новолуние е още една възможност за целеполагане. Не бях си правила списък с желания от около година, на последното новолуние си направих и да ти кажа, странно… но беше ефективно. Тогава не си пожелах да ида еди къде си, да имам кола или повече пари, а си записах качествата, които искам да развия и навиците, които искам да създам. И ми се стори доста плоско от моя страна, че досега съм си записвала други неща в списъка с желания.

Според мен, за успехите, парите, отношенията, дори и щастието, човек трябва да има редица качества. И аз като всеки човек, имам да развивам много. Всяка материална придобивка, всеки статус, успех е вследствие от качества. Според мен, ако човек има късмета да придобие нещо даром е доста възможно да го изгуби, защото не може да го задържи…

 

Всеки може да ми вземе вафлата, колата, позицията,

но никой не може да ми вземе знанията, качествата и уменията.

Та четейки си една книжка на Петър Дънов, реших че за първи път тази година (изключвайки на Нова година… знаеш как е? ), сега, през октомври, ще си напиша в дневника не само задачите, а и целите ми и по-конкретно качествата, които искам да изградя.

Ето го и моят фокус за месеца:

  1. Да преобразувам негативните чувства в положителни. (Както казах, това е по книжка за добродетелите на Петър Дънов. Там е опоменато като да преобразуваш омразата в обич. Звучи още по-трудно, нали?). Искам да влизам по-често в обувките на хората. Когато съм го правила, някакси съм спирала да им се ядосвам за това, което са сторили. А не е ли именно това идеята? Да сме спокойни и хармонични. Обичаме да се сравняваме и да казваме “аз, ако бях”, ама аз ако бях в конкретната ситуация. А когато се поставя на нечие място с житейският му опит досега и различните комплекси и травми които има, виждам че това, което прави често е най-доброто на което е способен.
  2. Любимото на всички ни ? Цитирам както е от книжката: „да не одумвам никого“. Знаете, че всеки път когато се съберем в компания, се започва една голяма „одумка“. Искам този месец да се държа толкова заета в самоусъвършенстване, постигане на нови или изоставени цели, изграждане на полезни навици, че да нямам време да обсъждам другите….
  3. Да задържа една положителна мисъл за себе си всеки ден от месеца. Тъй като аз имам проблем със самоувереността, мисля за този месец да работя върху това. И сега следва 30 дни, всеки ден да мисля за себе си в избрания от мен аспект положително. Понякога твърде често сме недоволни от себе си и се самобичуваме, а това не води до по-добро изпълнение на целите, за които толкова се самообвиняваме и най-вече – не води до щастие и спокойствие. (Правя разлика с това да съм безотговорна лентяйка, просто да не съм твърде взискателна към себе си.)

 

С това моят списък с цели за месеца приключва. И честно казано, не знам дали ще се справя да го изпълня. Само три неща, но за изпълнението им ми трябва самонаблюдение, самоконтрол, дисциплина, постоянство, да не съдя хората, положително мислене, а на мен това не ми е силата… Да не изброявам още неща, защото се демотивирам, а идеята е точно обратното на това. Започвам месеца мотивирана с цел личностно усъвършенстване, за което подбирам все по-внимателно какво чета. Та тази статия стана факт заради редове от книжката по-долу.

 

А ти? Какви са твоите цели през месеца? Успяваш ли да се движиш по план и как? Кои са книгите, които те мотивират?

Follow me

[instashow columns="7"]
Синята Джамия – Султан Ахмед

Синята Джамия – Султан Ахмед

Синята Джамия бе нещо пропускано до сега при всичките ми посещения до Истанбул. При първото си посещение в града, човек знае за Синята джамия, коя е, къде е и как изглежда. Е, най-сетне чекнах това място и за тези, които не са влизали до сега ще споделя няколко кадъра.

При пътуването ми до Бирмингам, прикачването беше през Истанбул. На връщане полета ми беше вечерта и имах цял ден на разположение. Седнах в едно ресторантче с добър интернет, хапнах няколко неща от спорно обичаната за мен турска кухня. Проверих в картата, за да се ориентирам до джамията и реших, че точно в този момент имам желание да отида. Бях сама, но реших, че ще си използвам времето пълноценно, ще му се наслаждавам и ще си направя някой спомен.

Бях чела някои неща за тази джамия, някои легенди. Едната беше, че тази земя е била собственост на една обикновена жена. Тя живеела там, а в част от голяма площ отглеждала рядък вид лалета. Да, но мястото било много ценно и вече харесано за строежа на вече съществуващата джамия. Няколко пъти прихождали различни хора да я убеждават да продаде земята, но тя все отказвала заради своите редки и обични лалета. Но сутринта след последното подобно посещение, жената се събудила и видяла, че всичките и лалета са увехнали. Тя приела това като знак от Аллах и продала земята. Там сега се простира една от най-красивите джамии.

Прочетох и друга легенда. В нея се разказва, че Султан Ахмед поръчал на архитекта да направи минаретата златни. Златни на турски е „алтън“, но архитекта разбрал погрешно – „алтъ“, което означава шест. Така по погрешка на джамията са издигат шест минарета, а не обичайните четири.

Навярно има много истории, в случая аз не бях особено любознателна, защото реших да отида там съвсем спонтанно. На обяда изхарчих почти всичките си турски лири. С останалите посетих един уникален магазин за красиви ръчно декорирани съдове, където изхарчих друга част от парите си.

В себе си имах паунди (от посещението си в Англия), евро (реших да си взема, за да си имам – все пак сме в Европейски съюз), български, разбира се, ама изобщо не ми се искаше да обменям отново. А бях сигурна, че трябва да си купя шал за главата, за да вляза в джамията и предполагах, че най-вероятно трябва да си заплатя и самото посещение. Не знам защо сметнах джамията за някаква платенa атракция. Като помислиш логично това е храм на мюсюлманския бог – духовно място.

Разбира се посещението е безплатно, а жените задължително трябва да си вземат шал, с който да покрият косите си. Има човек на входа, който специално проверява това и не пуска някой, който не е спазил този техен обичай. След като увих косите си, влязох в постройката. Беше много странно, защото така покрита се чувствах все едно върша нещо скрито, тайно или забранено… След това трябваше да събуя обувките си и да ги сложа в торбички, които има на входа преди джамията. Аз бях с ботуши и така ми тежаха докато разглеждах вътре…. Препоръчвам ви да идете с по-леки обувки.

И още няколко крачки и се озовах вътре. Първото усещане беше на мекота и уют. Целият под отначало докрай е постлан с мек килим. Всички сме боси, но мюсюлманите, които се молеха, опират глави в земята. Най-вероятно и затова подът е целия в този дебел килим.

Беше много интересно, защото бях сама, нямаше с кой да обсъждам каквото и да е и само наблюдавах както постройката, така и хората около мен. Разбира се снимах не един турист вътре, знаете как е… ?

Джамиите са с толкова различна архитектура от нашите храмове…. Вътре няма никакво дърво и е някакси по-студено. Но пък всичко вътре беше от мрамор и това дава такава светлина и простор. Най-големия купол е мисля над 40 метра, а джамията има над 250 прозореца това прави мястото изключително просторно…. Прекарах вътре не повече от 10 минути…. Не че съм очаквала да има икони вътре, но мислех, че ще има повече неща, които да разгледам. Много е различно и интересно. Различен свят от моя, с друга вяра, религия и обичаи…

В ляво от входа се намира изхода. Там върнах шала си, обух се и се озовах в друга голяма градина. Колкото по-близо бях до джамията, толкова по-високи ми се виждаха тези остри минарета. Направих още няколко снимки, доволна, че посетих тази величествена джамия……толкова красива!…и отидох да си намеря някое топло местенце, за да си стопля носа…..

 

Целувки

IvAtanasova

 

Снимки: личен архив
[instashow columns="7"]
Бирмингам

Бирмингам

Началото на февруари пътувах до Бирмингам по работа. Бях на изложение за бижута – мисля там се провежда такова ежегодишно. Няма да разказвам за работата и пришките от обувки, а за града. Обичам да пътувам и когато излезе това предложение не му мислих много много. Но разбра се, когато човек пътува по работа не вижда много от града. Но все пак:

Бирмингам е втория град по население в Англия (това го научих след като се прибрах?, това обяснява и защо бях приятно изненадана). Полетът ми беше до Лондон и от там около 3 часа с кола до Бирмингам. Градът с население над 1 млн., който аз си мислих за „градчето“, е много приятно, има хубава архитектура, характерна за този край, но е далеч по-спокойно от Лондон. Можеш да си вземеш такси или uber и за транспорт не съм давала повече от 10 паунда в посока. (Бих искала приходите ми да са в паунди, а разходите в индонезийски рупии…). Хубаво е човек да има и батерия, за да се ориентира, когато се изгуби в китайския квартал. ? И разбира се топли дрехи и чадър…

Разходих се в центъра на града и изключително ми хареса. Има страхотни сгради – музеи, църкви, а симфоничната им зала е също прекрасна (само отвътре, не отвън). От Musseum&Art Gallery, през репликата на Big Ben (там именуван “Big Brum”). От там се вижда само връхчето на Chamberlin Memorial Fountain – в момента се извършва някакъв ремонт. После продължих към библиотеката, която е нова и много интересна сграда, а в близост до нея е Symphony Hall, която от вън не е нищо впечатляващо, но вътре е изключително красива. Продължих край рекалата по Gas Street Basin. Там слънцето си залязва рано рано и още 18:00 имаше толкова много шумни барове с щастливи танцуващи каки вътре… Чудо! Предпочитам го пред Дъблин, като изключим Trinity College – нищо не може да се сравни с него. Има огрооомен мол – BullRing, който не обходих, защото това не ме вълнува много, когато пътувам, а щеше да ми коства ден. А в близост до мола е и най-хубавата им църква Saint Martin.

Musseum&Art Gallery

Chamberlin Memorial Fountain

Big Brum

Library of Birmingham

 

Bullring Birmingham (този бик е на входа на мола)

И ако посетите в града, като място за хранене си струва да препоръчам Cielo – италиански ресторант, с хубава гледка и градина, в която аз не бих седнала, защото в повечето случаи е доста студено. Но храната беше изключително вкусна! Ядох предястие с козе сирене и ризото с морски дарове и макари нямах място в стомаха се оглеждах за още. Но пък тирамисуто се изложи. Сервиза е добър, ресторанта е в центъра и щом има платнени салфетки на масата е по-обещаващо. Ако се върна в града пак ще ида в този ресторант.

Това бяха повечето локации, които разгледах, но ми се искаше още. Намерих още тооолкова интересни места в града и красиви дворци в радиус от 100 км…. За мен Англия е Лондон, но си струва при ходене до там, човек да си  вземе кола и да отиде за не повече от 4 дни в Бирмингам и да разгледа града и околността. А ако случите и хубаво време – направо сте богопомазани!

 

IvAtanasova

P.S. Ако имате някакви въпроси относно посещението там, ще се радвам да съм ви полезна. Пишете ми тук или в социалните мрежи!

[instashow columns="7"]
Сурва 2018 или как кукерите изгониха злите духове

Сурва 2018 или как кукерите изгониха злите духове

Някога били ли сте кукери? Участвали ли сте в този български обичай? А ходили ли сте да гледате дефиле на кукери? От както живея в София дори не съм се замисляла за това, но тази година моя близка приятелка ми предложи да идем на международния фестивал Сурва и познайте къде се озовахме? – в града на винкелите. Е, там вече шофирах внимателно и ме беше страх да не вляза в конфликт ?

В Перник отидохме към 13:30 и тръгнахме към 16:30, когато слънцето започна да се скрива. Искаше ми се да съм отишла по-рано, за да видя повече. Но, моя приятелка перничанка ми каза, че вечер е още по-хубаво! Палят се огньове и целия този ритуал и танци са още по-вълнуващи. До година планувам да ида вечерта.
Никога не бях ходила на този фестивал и бях изненадана да науча че това беше 27-мото издание. Нещо повече – взели са участие 17 групи от 8 страни, участниците са били повече от 7000, между които 800 деца.

Аз много харесвам тази традиция – прогонване на злите духове и лошото време. Маскирала съм се за Хелоуин, но не бях ходила да гледам кукери (shame on me) . И всъщност беше страхотно и много въздействащо. Не знам колко хора имаше на площада, но бяха стотици, хиляди. И всички те се радваха на дефилиращите кукери. Предполагам се сещате чисто енергийно колко по-силно е … Все едно да гледаш комедия в къщи сам или на кино с пълна зала, с която се смеете заедно.

За да се потопя в атмосферата, разбира се, се си купих сувенир – малко кукерче, което възнамерявам да сложа близо до входната врата, за да гони още от там лошата енергия. И също хапнах пържени картофи и кебапчета на една пейка. Да ти се случи това в Перник си е Big Deal!

Но едно е сигурно – на такова място ти трябва пълна батерия (понякога тя пада от студа, на мен ми се случи така), и приятна компания.

Тъй като исках да се снимам с кукерите и да видя маските от близо отидох в началото на дефилето и си ги разгледах детайлно. Ето и снимки от прекрасния ден, който изкарах там.

Определено занапред няма да пропускам подобни събития. А вие какво мислите за този обичай? Харесвате ли го, следите ли редовно тези събития, бихте ли се включили в такова?

 

Целувки

IvAtanasova

[instashow columns="7"]
Само силните хора са щастливи

Само силните хора са щастливи

Само силните хора са щастливи.

Щастието не идва и не си отива. То е възприятие.

Защо толкова малко хора на земята са щастливи? Защото малцина са силни. По-често и повечето от нас са управлявани от слабости, страхове, безверие… Отчаянието и гнева са грях…  Слабите хора се остават на отчаянието, защото това е по-лесно.

На щастливите хора не се случват лоши, трудни или брутални неща? Напротив, но щастливите са силни. Те не остават вечно в отчаянието. Те са смели и излизат от зоната си на комфорт и се надсмиват над предишното си аз. Те не правят грешки, а получават уроци. И щастливите хора не са щастливи вечно – те правят този избор, всеки ден.

Всеки един от нас е и силен, и слаб, и нещастен, и щастлив. Всеки носи в душата си дявол и ангел. Побеждава този, когото храним…

Да бъдем верни на себе си, да бъдем верни на щастието си.

 

Из размишления преди сън…

Просто наблюдавам хората наоколо

Ива

[instashow columns="7"]
10 неща, които да направя през септември

10 неща, които да направя през септември

  1. Да посетя Рилските езера.

Това е последния влак и той вече тръгна. Ако не си го направил края на август, първите две седмици на септември са също много подходящи за това. Организирай приятелите и прави спомени.

  1. Да отида на плаж за последно този сезон в България.

Може да потопим за последно крачета за този сезон в морето с ясното съзнание, че изпращаме лятото. Един приятен коктейл, хубава компания, потопени в пясъка крака, свеж бриз, планове за предстоящия сезон и спомените от вече изминалия, са едно прекрасно начало на септември.

  1. Да отида на пикник.

Кошницата ми стой в багажника цяло лято и още не съм опънала одеялото някъде. Искам любимите ми сандвичи, приятелка, спокойно и красиво място в гората и чорапки по одеялото. Ако не намеря компания, отивам с книжка и това е.

  1. Да започна нов курс, обучение, семинар.

Приключих с училището, но всяка година записвам по нещо, което да ми е интересно и което да усъвършенствам. Някакси ми се е запазила нагласата за първия учебен ден и септември е сезона, в който набелязвам новата си цел. Каква е вашата?

  1. Да се храня предимно с плодове и зеленчуци, на които им е сезона.

Любимите ми домати, вкусните смокини, ароматен пъпеш……ех…още малко остана.

  1. Да изкача Черни връх.

Вече толкова години живея в София и само шофирам по булеварда и всяка година тази цел остава за следващата година. И като почне септември и работата и ученето и докато се сетя – става студено. Тази година или Рилските езера или Черни връх (ако не и двете) ще бъдат чекнати и от мен.

  1. Да прочета 2 книги.

Сега съм си набелязала автобиографията на Тесла и преди дни дочетох Отлъчване – силно ви я препоръчвам.

  1. Да отида на караоке.

Или трябва да се иде или съседите скоро ще ми знаят пълния репертоар. Някой знае ли готино място за караоке в София?

  1. Да стартирам дълго готвен проект.

Случвало ли ви се е да планувате нещо с месеци и обстоятелствата да отлагат неговия старт? Е, това е на лице вече почти 9 месеца и искам септември да успея да осъществя плановете по нов проект, в който от много време влагам планове, мисли и енергия.

  1. Да създам списък с целите за този месец и до края на годината и да пусна хартиен фенер в небето.

Списъка го дооформям. Гледам, че доста цели съм си поставила, сега искам да пусна фенерче в небето. Съветвам ви, ако го правите, да е от много високо. Защото последния път със сестра ми тичахме по поляните да го гасим ?

Колко от нещата ще изпълня, те първа предстои както на вас така и на мен да разберем ? Ако искате да следите това, можем да сме приятели в социалните мрежи – Facebook, Instagram, Youtube.

Вие какво със сигурност искате да направите през септември?

Целувки

Ива

Искате децата ви да учат добре? Нахранете ги добре!

Искате децата ви да учат добре? Нахранете ги добре!

Какво можем да очакваме да научат децата ни, ако са гладни или диетата им е пълна със захар, а е празна от към хранителни съставки? Днес в споделят речта пред публиката на TED на бившият готвач от Белия дом и специалист по политика на храненето Сам Кас обсъжда ролята, която училищата могат да играят както в грижата за умовете на учениците, така и за телата им.

Приятно четене!

Аз съм готвач и се занимавам и с политика на храненето, но произлизам от цяло едно семейство учители. Сестра ми е специален педагог в Чикаго. Баща ми съвсем наскоро се пенсионира след 25 години като учител на петокласници. Леля ми и чичо ми бяха учители. Всичките ми братовчеди преподават. Общо взето всички в семейството ми са учители освен мен самия. Научиха ме, че единственият начин да намериш правилния отговор е да зададеш правилния въпрос. Та кои са правилните въпроси, когато говорим за подобряването на образователните постижения на нашите деца? Очевидно има множество важни въпроси, но смятам, че следните няколко са добра отправна точка. Каква мислим, че е връзката между развиващия се детски ум и развиващото му се тяло? Какво можем да очакваме да научат децата ни, ако диетата им е пълна със захар и е празна откъм хранителни съставки? Какво биха могли да научат, ако телата им буквално гладуват? Имайки предвид всички онези средства, които се изливат в училищата, трябва да спрем и да се запитаме: “Наистина ли даваме възможност на децата си да успеят?”

Преди няколко години бях в журито на едно състезание по готвене, наречено “Накълцано”, в което четирима готвачи се състезават с мистериозни съставки, за да видят кой може да сготви най-добрите ястия. Един епизод беше изключение – много специален епизод. Вместо нашите престарателни готвачи, които се опитват да станат известни (нещо, което ми е напълно чуждо), тези готвачи бяха училищни готвачи. Нали се сещате, жените, които наричахте “леличките от стола”, които аз обаче настоявам, че трябва да бъдат наричани “училищни готвачи”. Та така, тези жени – Господ да благослови тези жени – прекарват деня си, готвейки за хиляди деца закуски и обеди само с $2,68 на обяд, като само около един долар от това отива за самата храна. Та така, в този епизод основната мистериозна съставка за главното ястие беше киноа. Знам, че от много време не сте яли училищен обяд и сме напреднали доста що се отнася до храненето, но киноата все още не е основна съставка в повечето училищни столове.

Та това си беше предизвикателство. Но ястието, което никога няма да забравя беше сготвено от жена на име Шерил Барбара. Шерил беше отговорникът по хранене на гимназията “Гимназия в общността” в Кънектикът. Тя сготви една изключително вкусна паста. Беше невероятна. Папарделе с италиаска наденица, къдраво зеле и пармезан. Беше изключително вкусна, почти като в ресторант, само дето може да се каже, че метна киноата почти сурова в ястието. Това беше странен избор и беше страшно хрупкаво. Така че поех ролята на осъдителния TB член на журито, която се очакваше от мен и я попитах защо е направила това.

Шерил отговори: “Ами на първо място не знам какво е киноа.” (Смях) Но това, което знам, е че е понеделник и че в моето училище, в “Гимназията на общността” винаги готвя паста.”

Вижте, Шерил обясни, че за много от децата й нямало закуска, обяд или вечеря събота и неделя. Без закуска, обяд и вечеря в събота. И без закуска, обяд и вечеря в неделя. Така че готвела паста, защото искала да е сигурна, че готви нещо, което знае, че децата ще изядат. Нещо, което ще залепне за ребрата им, каза тя. Нещо, което ще ги нахрани. Докато дочакат понеделник да дойде, децата изпитвали такъв глад, че въобще и не можели да си помислят за учене. Единственото нещо, за което мислели, било храната. Единственото нещо. За нещастие статистиката показва същата история.

Та нека поставим това в контекста на дете.

И ще се съсредоточим върху най-важното ядене през деня – закуската. Алисън е на 12 години. И е невероятно умна. Иска да стане физик, когато порасне. Ако Алисън ходи на училище, което предлага питателна закуска на всичките си деца, ето какво ще се случи. Шансът й да получи питателна закуска, съдържаща плодове и мляко, с ниско съдържание на захар и сол, значително нараства. Алисън ще има по-ниско ниво на наднормено тегло от средностатистическо дете. По-рядко ще й се налага да посещава училищната сестра. Ще има по-ниски нива на тревожност и депресия. Ще има по-добро поведение. Ще присъства по-редовно в час и ще отива на училище навреме по-често. Защо? Ами защото в училище я чака добра закуска. Като цяло Алисън е в по-добро здраве от средностатистическия ученик.

А какво става с детето, което не го чака питателна закуска? Ами запознайте се с Томи. Той също е на 12. Страхотно дете е. Иска да бъде лекар. Още в детската градина Томи има по-ниски от заложените в стандартите по математика постижения. Когато е в трети клас, постиженията му по математика и четене са по-ниски. Докато стане на 11, е по-вероятно Томи да е повторил някой клас. Проучванията показват, че децата, които не получават редовно питателна храна, особено на закуска, като цяло имат лоши когнитивни функции.

Колко широко е разпространен този проблем? Ами, за нещастие той е навсякъде. Нека ви посоча двe изследвания, които изглеждат сякаш са на противоположните страни на проблема, но всъщност са две страни на една и съща монета. От една страна един от всеки 6 американци няма сигурност за храната си, включително 16 милиона деца – почти 20 процента – нямат сигурност за храната си. Дори само в този град, в Ню Йорк, 474 000 деца на възраст под 18 години гладуват всяка година. Луда работа. От друга страна диетата и храненето са главната причина за предотвратимите смъртни случаи и болести в тази държава, далеч преди всички останали. И цяла една трета от децата, за които говорихме тази вечер, са на път да се разболеят от диабет през живота си. Това, което е трудно да се заключи, но е вярно, е, че много често това са същите деца. Те се наяждат с нездравословните и евтини калории, които ги заобикалят в техните общности и които семействата им могат да си позволят. Но към края на месеца купоните за храна свършват или работното време е съкратено и те нямат пари да покрият основния разход за храна.

Но би трябвало да можем да разрешим този проблем нали така? Знаем какви са отговорите. Като част от работата ми в Белия дом, основахме програма, чрез която във всички училища, които имат 40% или повече деца от семейства с ниски доходи, можем да осигуряваме закуска и обяд на всяко дете в това училище безплатно.

Тази програма е изключително успешна, защото ни помогна да преодолеем едно много трудно препятствие, когато ставаше въпрос за това да се осигури на децата питателна закуска. И това беше препятствието на стигмата. Вижте, училищата предлагат закуска преди училище и тя се даваше само на бедните деца. Така че всеки знаеше кой е беден и се нуждае от правителствена помощ. Всички деца, независимо от това колко печелят родителите им, са много горди. Та какво се случи? Ами в училищата, които въведоха тази програма, резултатите по математика и четене се увеличиха с 17,5 процента. 17,5 процента. Изследванията показват, че когато децaтa редовно имат питателна закуска, шансовете им да завършат училище са с 20 процента по високи. 20 процента. Когато даваме на децата си храната, от която се нуждаят, им даваме шанс да преуспеят както в класната стая, така и след това.

Вижте, не е нужно да се доверявате на мен, но трябва да поговорите с Дона Мартин. Дона Мартин е страхотна. Дона Мартин е отговорникът за хранене в училищата в област Бърк, в Уейнсбъра, Джорджия. Така, област Бърк е една от най-бедните области в петия по бедност щат в държавата и около 100 % от учениците на Дона живеят на или под прага на бедността. Преди няколко години Дона решила да задмине новите стандарти, които се очаквали, и щателно да прегледа собствените си хранителни стандарти. Подобрила и добавила плодове, зеленчуци и пълнозърнести продукти. Осигурявала закуска в класната стая на всичките си деца. Въвела и вечери. Защо? Ами много от децата й нямали вечеря, когато се прибирали у дома.

Та как реагирали? Ами, на децата страшно им харесала храната. Страшно им харесала по-питателната храна и страшно им харесало да не гладуват. Но най-голямата подкрепа за Дона дошла от неочаквано място. Името му е Ерик Паркър и е главният футболен треньор на “Бърк Каунти Беърс”. Треньорът Паркър бил тренирал посредствени отбори от години. “Мечките” често завършвали по средата на класацията – голямо разочарование в един от щатите с най-страстни почитатели на футбола в страната. В годината, в която Дона променила менюто обаче, “Мечките” не само спечелили тяхната дивизия, а и щатското първенство, побеждавайки “Пийч Каунти Троуджънс” с 28 на 14.

И треньорът Паркър отдал успеха в това първенство на Дона Мартин.

Когато дадем на децата си основната храна. от която се нуждаят, ще израснат добре. И това не зависи само от жените като Шерил Барбара и Дона Мартин по света. Зависи от всички нас. Да дадем на децата си основната храна, от която се нуждаят, е само отправната точка. Това, което ви представих, е само един модел за толкова много належащи проблеми, пред които сме изправени.Ако се съсредоточим върху простата цел да се храним правилно, бихме могли да видим един по-стабилен и сигурен свят, бихме могли да увеличим значително икономическата си производителност, бихме могли да преустроим здравната си система и бихме могли да допринесем много за това Земята да може да осигурява прехраната на следващите поколения. Храната е това нещо, където общите ни усилия могат да имат най-голям резултат.

Така че трябва да се запитаме: “Кой е правилният въпрос?” Какво би станало, ако се хранехме с по-питателна храна, отглеждана по природно съобразен начин? Какъв би бил резултатът? Шерил Барбара, Дона Мартин, треньорът Паркър и “Бърк Каунти Беърс”… Мисля, че те знаят отговора.

Източник: ted.com

Речта на Елиф Шафак за прескачането на културните стени

Речта на Елиф Шафак за прескачането на културните стени

През 2010г. Елиф Шафак изнася уникална за мен реч пред аудитория на TED. За всички ценители на нейното изкуство и една от любимите ми нейни книги „Любов“, днес ви споделям нейната реч тук и на български.

Приятно четене!

Аз съм разказвач на истории. Това правя в живота — разказвам истории, пиша романи. И днес бих искала да ви разкажа няколко истории, за изкуството да разказваш такива и също така за някои свръхестествени създания наречени джини (духове). Но преди да стигна дотам, моля ви да ми позволите да споделя с вас частици от моята лична история. Ще го направя с помощта на думите, разбира се, но също така и с геометрична форма, кръгът. И така по време на моят разказ ще се натъкнете на няколко кръга.

Родена съм в Страсбурт, Фрация и родителите ми са турци. Скоро след това, родителите ми се разделиха и аз дойдох в Турция с майка си. Оттогава бях възпитавана като едно дете от самотна майка. В началото на 70-те години на XX век, в Анкара, това беше доста необичайно. Нашия квартал беше пълен с големи семейства, където бащите бяха главите на семействата. И така израснах виждайки майка си като разведена в патриархална среда. Всъщност, израснах като наблюдавах два различни вида на жени. От една страна беше майка ми, добре образована, светска дама, модерна, със западна култура, туркиня. От друга страна беше баба ми, която също се грижеше за мен и беше по-духовна, по-малко образована и определено по-малко разумна. Това беше жена, която гледаше на кафе, за да види бъдещето и разтапяше олово в мистериозни форми, за да прогони злото око.

Много хора посещаваха баба ми, хора с жестоко акне по лицата си или брадавици по ръцете си. Всеки път баба ми казваше няколко думи на арабски, взимаше червена ябълка и я наръгваше с толкова тръни от роза, колкото беше броя на брадавиците, които искаше да премахне. След това, един по един, тя ограждаше тези тръни с черно мастило. След седмица пациента се връщаше за повторен преглед. Сега знам, че не трябва да казвам такива неща пред публика от учени и образовани хора, но истина е, че от всички хора, които посещаваха баба ми за техните проблеми с кожата, не видях нито един да се върне нещастен или неизлекуван. Попитах я как прави това. Дали беше силата на молитвата? В отговор тя каза: “Да, моленето е ефективно. Но също така трябва да знаеш силата на кръговете.”

От нея научих, сред много други неща, един много ценен урок. Ако искаш да разрушиш нещо в този живот, било то акне, или пъпка или човешката душа, единственото нещо, което трябва да направиш, е да го заградиш с дебели стени. Ще изсъхне вътре. Сега, всички ние живеем в някакъв вид социален и културен кръг. Всички ние. Родени сме в определено семейство, нация, класа. Но ако нямаме абсолютно никаква връзка с думите, освен тези, които взимаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем вътре. Нашето въображение може и да се свие. Сърцата ни може да се стопят. И нашата човечност може да увехне, ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни — ако всички тези хора в нашия вътрешен кръг приличат на нас това означава, че сме заобиколени от нашия огледален образ.

Сега, едно друго нещо, което жени като баба ми правят в Турция е да покрият огледалата с кадифе, или да ги закачат на стената обърнати с гърба към нас. Това е стара източна традиция, основана на знанието, че не е здравословно за човек да прекарва прекалено много време, взиращ се в собственото си отражение. Иронично, [живеейки в] общности, където има еднакво мислещи е една от най-големите опасности на днешния глобализиран свят. И се случва навсякъде, сред либерали и консерватори, скептици и вярващи, богатите и бедните, Изтока и Запада. Изглежда образуваме групи основани на подобия и след това произвеждаме стереотипи за други групи от хора. Моето мнение е, че един начин да надминем тези културни гета е чрез изкуството да разказваме истории. Историите не могат да срутят границите, но могат да пробият дупки в мисловните ни стени. И през тези дупки можем да хвърлим бърз поглед на другите и понякога дори можем да харесаме това, което виждаме.

Започнах да пиша белетристика на осем години. Майка ми се прибра в нас един ден с тюркуазена тетрадка и ме попита дали искам да си водя таен дневник. Като се сетя, мисля, че беше малко притеснена за моя здрав разум. Непрекъснато разказвах истории в нас, което беше чудесно, с изключение на това, че ги казвах на моите въображаеми приятели около мен, което не беше толкова хубаво. Бях интровертно дете до такава степен, че говорех с цветните пастели и се извинявах на предмети, когато се блъсках в тях. И така майка ми си помислила, че ще бъде добре за мен да записвам моите ежедневни преживявания и емоциите си. Това, което тя не знаеше бе, че аз мислех живота си за ужасно скучен и последното нещо, което исках да правя бе да пиша за себе си. Вместо това, започнах да пиша за хората, различни от мен и неща, които никога не са се случвали. И ето така започна моята страст в живота да пиша белетристика. И така от самото начало, белетристиката за мен беше не толкова автобиографична манифестация, колкото трансцедентално пътуване в други животи, други възможности. И моля ви останете с мен. Ще нарисувам кръг и ще се върна на това място.

Сега, още едно нещо се случи по същото време. Майка ми стана дипломат. И така от този малък, суеверен, квартал на баба ми, с хора от средната класа, се озовах в това шикозно, международно училище [в Мадрид], където бях единствената туркиня. Точно тук беше моя пръв сблъсък с това, което аз наричам “чуждестранен представител.” В нашата класна стая имаше деца от всички националности. И въпреки това, разнообразието не водеше задължително към космополитна, егалитарна демокрация в класната стая. Вместо това, водеше до атмосфера, в която всяко дете беше виждано не като индивидуална личност, а като представител на нещо по-голямо. Бяхме като миниатюра на Обединените Нации, което беше забавно, освен, когато нещо негативно свързано с нация, или религия, се беше случило. Детето, което я представяше беше осмивано, подигравано и тормозено безкрайно. И аз знам много добре, защото по времето, когато посещавах това училище, в моята страна се случи военен преврат, снайперист от моята националност почти уби Папата и Турция получи нула точки в конкурса за песен на Евровизия. (Смях)

Пропусках училище често и си мечтаех да стана моряк през тези дни. Също така там изпитах за първи път културните стереотипи. Другите деца ме питаха за филма “Среднощен експрес,” който не бях гледала. Питаха ме колко цигари пуша на ден, защото си мислеха, че всички турци са запалени пушачи. И се чудеха на каква възраст ще започна да покривам косата си. Научих, че това бяха трите главни стереотипа за моята страна: политика, цигарите и бурката. След Испания отидохме до Йордания, Германия и отново в Анкара. Навсякъде, където отивах чувствах, че въображението ми беше единствения куфар, който можех да взема със себе си. Историите ми даваха усещане за център, продължителност и свързаност, трите големи думи, които иначе ми липсваха.

По средата на 20-те си години се преместих в Истанбул, градът, който обожавам. Живях в много жизнен, разнообразен квартал, където написах няколко от моите романи. Бях в Истанбул, когато земетресението удари през 1999. Когато избягах от сградата в три часа сутринта видях нещо, което ме спря в моя бяг. Там беше местния бакалия — заядлив, стар мъж, който не продаваше алкохоли не говореше на хора от малцинствата. Той седеше до травестит, с дълга черна перука и спирала разтичаща се по нейните бузи. Гледах дядото да отваря кутия цигари с треперещи ръце и й предлагаше една. И това е образа от нощта на земетресението в съзнанието ми днес — консервативен продавач и плачещ травестит пушат заедно до тротоара. В лицето на смъртта и разрухата нашите светски различия се изпариха и всички станахме едно дори, ако бе само за няколко часа. Но винаги съм вярвала, че историите имат подобен ефект върху нас. Не казвам, че белетристиката има магнитудът на земетресение. Но когато четем добър роман, оставяме нашите малки, уютни апартаменти назад, излизаме в нощта сами и започваме да опознаваме хора, които никога не сме срещали преди и вероятно сме били предубедени към тях.

Скоро след това отидох в колеж за жени в Бостън, след това в Мичигън. Преживях това не толкова, колкото географска промяна, а като езикова такава. Започнах да пиша белетристика на английски. Аз не съм имигрантка, бежанка или изгнаничка. Те ме питаха защо правя това. Но пътуването между езиците ми дава шанс да пресъздам себе си. Обичам да пиша на турски, който за мен е много поетичен и много емоционален. И обичам да пиша на английски, който за мен е много математичен и интелектуален. И така се чувствам свързана с всеки език по различен начин. За мен, както и милиони други хора по света днес, английският е придобит език. Когато навлизате късно в изучаването на езика, това което се случва е, че живеете там с продължителна и безкрайна изнервеност. Като късно учещи винаги искаме да кажем повече, знаете, да разказваме по-добри шеги, да казваме по-добри неща. Но в крайна сметка казваме по-малко, защото има дупка между мозъка и езика. И тази дупка е много заплашителна. Но, ако успеем да не се уплашим от нея, това също е и стимулиращо. И ето това открих в Бостън — това дразнене беше много стимулиращо.

На този етап, баба ми, която гледаше пътя на живота ми с нарастващо безпокойство, започна да включва в дневните си молитви и това спешно да се омъжа, за да мога да се устроя веднъж и завинаги. И понеже Господ я обича, аз се омъжих. (Смях) Но вместо да се устроя, аз отидох в Аризона. И тъй като съпругът ми е в Истанбул, започнах да пътувам между Аризона и Истанбул. Две места на повърхността на Земята, които не можеха да бъдат по-различни. Предполагам, че една част от мен винаги е била номад, физически и духовно. Историите ми правеха компания и поддържаха парчетата и спомените ми заедно, като екзистенциално лепило.

И въпреки голямата си любов към историите, наскоро започнах да мисля, че те губят магията си, ако, и когато историята бъде виждана по различен начин от история. И това е предмет, за който бих желала да мислим заедно. Когато първият ми разказ беше написан на английски и се появи в Америка, чух интересна забележка от литературен критик. “Харесах книгата ви,” каза той, “но ми се иска да я бяхте написали различно.” (Смях) Попитах го какво има предвид с това. Той отвърна, “Ами погледнете я. Има толкова много испански, американски, латиноамерикански герои в нея, но има само един турски герой и той е мъж.” Сега романът се развива в района на университет в Бостън. Така че за мен това беше нормално, да има повече международни герои в нея, отколкото турски такива. Но разбрах какво търсеше критика ми. И също така разбрах, че ще продължа да го разочаровам. Той искаше да види проявата на моята идентичност. Той търсеше туркиня в книгата, защото аз просто бях такава.

Често говорим за историите, които променят света. Но също така трябва да видим как света на политиката за идентичност афектира начина, по който историите са разпространявани, четени и критикувани. Много автори усещат този натиск, но незападните автори го усещат по-силно. Ако сте жена писател от мюсюлманския свят като мен, тогава се очаква от вас да пишете истории за мюсюлмански жени и за предпочитане нещастните истории на нещастни мюсюлмански жени. Очаква се да пишете информативни, трогателни и характеристични истории и да оставите експерименталните и авангардните на вашите западни колеги. Това, което преживях като дете в онова училище в Мадрид се случва в литературния свят днес. Писателите не са виждани като креативни самостоятелни личности, а като представители на техните култури. Няколко писателя от Китай, няколко от Турция, няколко от Нигерия. Счита се, че всички ние имаме нещо много характерно, ако не и своеобразно.

Писателят и пътешественик Джеймс Болдуин даде интервю през 1984, в което той постоянно беше питан за неговата сексуалност. И когато интервюиращия се опита да го определи прибързано като гей писател, Болдуин спря и каза, “Но не виждате ли? Няма нищо в мен, което не е във всеки други, нищо във всеки друг, което да не е в мен.” Когато личностната политика се опитва да ни сложи етикети, то тогава нашите свобода и въображение са в опасност. Има странна категория наречена мултикултурна литература, в която всички автори извън западния свят са сложени заедно. Никога няма да забравя моето първо мултикултурно четене на Харвард Скуеър преди около 10 години. Бяхме трима писатели, един от Филипините, един турски и един индонезийски — като шега, знаете.(Смях) И причината, поради която бяхме събрани заедно, беше не защото споделяхме артистичен стил, или литературен вкус. Беше заради нашите паспорти. От мултикултурните писатели се очаква да разкажат истински истории не толкова въображаеми. Функция е преписана на белетристиката. По този начин, не само самите писатели, но също и техните герои стават представители на нещо по-голямо.

Но бързо трябва да добавя, че тази тенденция да виждаме историята като нещо повече от история не идва изцяло от Запада. Идва от всякъде. И преживях това от личен опит, когато бях изправена пред съд през 2005 за думите, които моите герои изрекоха в един роман. Имах намерение да напиша конструктивен многослоен роман за арменско и турско семейство през очите на жените. Моята микро история се превърна в макро проблем, когато бях съдена. Някои хора ме критикуваха, други ме възхваляваха, че пишех за турско-арменския конфликт. Но имаше момент, когато исках да напомня и на двете страни, че това беше художествена измислица. Беше само история. И когато казвам, “само история,” не се опитвам да омаловажа своята работа. Искам да обичам и прославям белетристиката такава каквато е, а не като крайната истина.

Писателите имат право на политически мнения, а има написани добри политически романи, но езикът на белетристиката не е езикът на ежедневната политика. Чехов е казал, “Решението на един проблем и правилният начин за поставяне на въпроса са две съвсем отделни неща. И само второто е отговорност на творецът.” Политиката на идентичността ни разделя. Белетристиката ни обединява. Едното търси всеобхващащи обобщения. Другото — на нюансите. Едното чертае граници. Другото не признава преградите. Политиката на идентичност е съставена от здрави тухли. Белетристиката е течаща вода.

В османските времена имало странстващи разказвачи, наречени “меда” Те отивали в кафенетата, където разказвали истории пред публика, често импровизирайки. С всеки нов персонаж в историята, този меда променял гласа си, въплъщавайки този персонаж. Всеки можел да отиде и да слуша — обикновени хора, дори султанът, мюсюлмани и немюсюлмани. Историите обикаляли извън всички предели. Като “Разказите за Настрадин Ходжа,” които били много популярни из близкия изток, Северна Африка, Балканите и Азия. Днес, историите продължават да прекосяват границите. Когато палестински и израелски политици говорят, те обикновено не се изслушват. Но читател от Палестина все още чете романи от еврейски автори, и обратното, свързвайки се и съчувствайки на разказвача. Литературата трябва да ни отвежда отвъд. Ако не може да ни отведе там, то не е добра литература.

Книгите са спасили затвореното, стеснително дете, което някога бях. Но ми е известна и опасността от превръщането им във фетиш. Когато поетът и мистик, Руми, срещнал своя духовен спътник, Шамс от Табриз, едно от нещата, които Шамс направил, било да хвърли книгите му във водата и да гледа как буквите се размивали. Суфистите казват: “Знание, което не те усъвършенства, е много по-лошо от невежеството.” Проблемът в днешните културни гета не е липсата на знания. Знаем много едни за други, или поне така си мислим. Но знание, което не ни усъвършенства, ни прави сноби, резервирани и изолирани. Има една метафора, която обичам: “живот като стрелките на компас.” Както знаете, стрелката на компаса е неподвижна в средата. В същото време останалата й част прави голям кръг, движейки се непрекъснато. По същия начин и моята белетристика. Една част е прикована в Истанбул със здрави турски корени. Другата обикаля света, докосвайки се до различни култури. В този смисъл, възприемам своята белетристика едновременно като местна и универсална, едновременно оттук и отвсякъде.

Тези от вас, които са били в Истанбул, вероятно са виждали Топкапъ Сарай, който е бил резиденция на османските султани повече от 400 години. В двореца, точно извън квартирите на личните конкубини — жени държанки, е така нареченото Място за среща на джиновете. То е между постройките. Заинтригуван съм от тази концепция. Ние се отнасяме с подозрение към тези пространства, които остават между нещата. Гледаме на тях като територия на свръхестествени създания като джиновете, които са съставени от огън без пушек и са символ на неуловимост. Идеята ми е, може би, че това неестествено място е нещото, от което писатели и творци имат най-голяма нужда. Когато пиша художествена проза аз ценя неуловимостта и изменчивостта. Искам да не знам какво се случва 10 страници напред. Харесва ми, когато моите герои ме изненадват. Може да пиша за жена мюсюлманка в дадена роман. И може би историята ще бъде много весела. А в следващата ми книга може да пиша за привлекателен гей, професор в Норвегия. Стига да идва от сърцето ни, можем да пишем за всичко и всекиго.

Одри Лорд беше казала “Белите бащи ни учеха да казваме, ‘Мисля, следователно съществувам’. “Тя предлагаше “Чувствам, следователно съм свободна.” Мисля, че това беше чудесна промяна на образеца. И все пак защо е така в курсовете по творческо писане днес, първото нещо, на което учим студентите си, е пиши каквото знаеш? Вероятно това не е правилният начин да се започва. Творческата литература не е непременно писане за това, кои сме и какво знаем, или каква е нашата идентичност. Трябва да учим младите хора и себе си да отварят сърцата си, и да пишем каквото чувстваме. Трябва да излизаме извън културното си гето и да посещаваме следващото, и следващото.

В крайна сметка, историите се въртят като дервиши, рисуващи кръг след кръг. Те свързват цялото човечество, без значение от политика на идентичността. И това е добрата новина. Бих искал да завърша с една стара суфистка поема: “Елате и нека станем приятели; нека направим живота по-лесен; нека бъдем обичащи и обичани; и Земята ще бъде на всички.”

Източник: ted.com

Снимки: images.google.com

17 вдъхновяващи цитата на Елизабет Тейлър

17 вдъхновяващи цитата на Елизабет Тейлър

Много хора колекционират нещо, а аз колекционирам биографии/автобиографии. Последната, която прочетох е на Елизабет Тейлър – една от най-прочутите холивудски актриси. Интересна, красива, пленителна, завладяваща и успяваща. Преминала през трудни, депресивни и тежки периоди, покорила високи върхове в кариерата си и много мъжки сърца ?

Ето ги и любимите 17 вдъхновяващи цитата на Елизабет Тейлър от биографията й:

1. “За да станеш легенда, е нужно първо да умреш.”

2. “Одобрявам далеч не всички постъпки, които съм направила, каква съм била и каква съм сега. Но съм такава, каквато съм. Бог е свидетел, аз съм аз.”

3. “В Ню Йорк аз разбрах, че няма по-добър дезодорант от успеха.”

4. “Бог знае, че никога в живота си не съм търсила лесни пътища. Винаги съм разбирала, че трябва да се сблъскаме с всичко, което животът ни е приготвил, с пълна сила. Мисля, че хората се формират като скалите в природни условия, благодарение на опита, сърдечните загуби, съжаление за грешки, за вина, за срам…”

5. “С времето започваш да съжаляваш за всички извършени от теб грехове, както и за някои, които още не си извършила.”

6. “Проблемът с хората, които нямат никакви пороци е, че можеш да си напълно сигурен, че те имат някои доста досадни добродетели.”

7. “Не очаквайте от мен заявление, че няма повече да се омъжвам.”

8. “Странно нещо! Търпението идва с годините. Колкото по-малко години живот остават, толкова по-голяма е способността ни за търпение.”

За един от упоритите й обожатели:

9. “Ако се снимам успешно, ще го направя и без Хюз, а ако ще бъда просто жена, няма да съм неговата! А милионите – сама ще си ги спечеля!” / така и прави ? /

10. “Знам, че съм разглезена, но ми се струва, че хората са прекалено сурови към мен. Аз съм само най-обикновено момиче, със своите достойнства и недостатъци, но тъй като съм и кино звезда, не съм имала възможността да се развивам, като всички нормални хора. От четиринадесетгодишна нося дълбоко изрязани рокли, и от тогава околните очакват, че аз ще се държа по съответния начин. Всичките ми беди започват от това, че имам тяло на жена и емоции на дете…”

11. “Ако някой е достатъчно глупав, за да ми предложи един милион долара, за да направя един филм, то аз със сигурност не съм достатъчно глупава, за да откажа.”

12. “Вкусът се формира постепенно. Преди двадесет години ми се е случвало да се женя за мъже, които днес дори не бих поканила в къщи на обяд.”

13. “Явно, колкото по-възрастен е мъжа, толкова е по-млада поредната му жена.”

14. “Знам, че съм красива, макар краката ми да са леко късички, стъпалата големички, а бедрата широчки. Освен това, имам няколко брадички, и изобщо съм доста пълна. Може да си дебел и все пак да притежаваш сексапил. Всичко зависи от това, каква се чувстваш.”

15. “Разбираш кой ти е истински приятел, когато попаднеш в скандал.”

16. “През целия живот ми върви. Получих като подарък всичко: красота, слава, богатство, почести, любов. Но за щастието си аз се разплащам с катастрофи. Ужасни болести, разрушителни навици.”

17. “Моите родители ми внушиха уважение към брака, затова аз всеки път се омъжвах. А сега ме наричат блудница. Аз съм спала само с тези, за които съм била омъжена. Много ли жени могат да се похвалят с това?”

Всеки брак е цял един нов живот, без значение колко трае. Елизабет е изживяла седем такива живота, в края на които сама съчинява епитафията за себе си:

„Тук почива Елизабет Тейлър. Благодаря за всеки миг“

И вие ли се замислихте за сватба? ?

На мен също ми се иска да се омъжа повече от веднъж ?

Ива

Душа с обвивка на творба

Душа с обвивка на творба

Може би ви се струва странна темата на статията, но това че мога да си правя косата и грима далеч не означава, че се интересувам само от това. Създала съм този сайт с идеята, че това е място за вдъхновения и тук ще споделям с Вас неща, хора, събития и дейности, които ме вдъхновяват. Днес ще ви споделя за една изложба, която посетих наскоро в Галерия Нирвана. Изложба „Сезони“, в която представяха скулптура и калиграфия.

Цветните скулптури на Кунка Димитрова определено вдъхновяват. Разбира се, аз имам афинитет към музиката, защото съм завършила музикално училище и една от любимите ми нейни скулптури от тази изложба е „Вълшебната флейта“. И не защото съм варненско чедо, но „Море“ е другата ми любима…..детайлите по нея са толкова изящни. Всъщност май роклите им ми харесаха. Защото тази на флейтистката беше с бели птици….не е ли красиво само като идея, а когато и го виждаш пред себе си….ммм, разкош. А морската дама беше тематично в синя рокля с пъстри риби, но сякаш в този момент излиза от пяната на морето. Третата любима и златна: „Тя идва“…. Няма описване – трябва да се види!

За съжаление не успях да говоря с Кунка, защото отидох на изложбата по покана на моя близка приятелка, за да разгледам и да се насладя на творбите….не планувах да пиша за това. Но вдъхновението дойде в непринуден разговор с Антоанета Кисьова. Говорихме за нейните творби в тази изложба, за посланията, в който е вложила молитви и силни и положително думи, за ръчно правената хартия с частици 23 каратово злато. Тъй като аз съм завършила курс по декупаж и една от любимите ми техники е тази с позлатяване, започнахме да си говорим в тази посока и това доведе до иконописта. Тя е прочута с изящните си икони, които са в частни колекции и храмове в България, Германия, Швеция, Франция, САЩ, Англия и Румъния. От тук последва и въпроса как е започнала да се занимава с това.

И ето, че дойде и частта, за която изобщо пиша тази статия. Антоанета ми разказа, че преди години е загубила много скъп за нея човек и тогава е почувствала вътрешния порив за това. Сподели, че вече прави икони предимно по поръчка, защото начина на изработка, ритуала и енергията, която влага в тях е изключително голяма. Когато тя прави икони, задължително прави пълни пости. (Тъй като повечето хора мислят, че поста е предимно хранителен режим, ще допълня, че това е най-лесната част. По време на поста човек пречиства душата и калява волята си. Това е време, в което най-голямото старание е върху контрола на ума – да допускаш чисти мисли, да не съдиш, да прощаваш… Само хората, които знаят какво е истинския пост и са постили – ще разберат това.) Така с чисто тяло, чиста душа, след молитва и запалена свещ тя сяда срещу иконата. И в този момент тя усеща свързването й с този скъп за нея човек – тя е от едната страна на иконата, а той от другата… с чист ум и чисто сърце 😊

Пожелавам ви в дома си да имате уют и поне една ценна за вас творба, в която е въплътена силна и чиста енергия. Една вещ може да е много скъпа и пак да не е ценна. За мен ценни са точно тези неща, направени с такава умисъл, сърце и душа. Да, Антоанета е човек на изкуството и някой ще каже, че това й е работата – да влага душа в творбите си. Но нямаше ли да е прекрасно, ако и ние изпълняваме ежедневните си задължения като призвание, със сърце и душа 😊 (Разбира се, в момента мечтая и просто споделям това с вас 😊 )

P.S. Както казах, не съм мислила да пиша тези редове. Затова се извинявам на Антоанета за написаното, защото в разговора с нея не съм я предупредила, че ще напиша статия за това. Но мисля, че в непринудените срещи научаваме и се вдъхновяваме още повече 😊

Това събитие нямаше да е факт без Галерия Нирвана и собственика на това споделено изкуство – Ники Младжов. Разказах ви нещо малко през моите очи и съзнание, но ако се интересувате повече от изложбата и предстоящите такива, може да видите повече тук..

Не знам доколко сте близо до подобни дейности и ви харесва темата и дали вниквате в нещата, които са развълнували мен и са провокирали различни мисли в главата ми… Ще се радвам, ако това ви е вдъхновило.

Прекрасен ден!

Ива

Châtelaine /Шатлен/- “романтичната чанта” на XIX век

Châtelaine /Шатлен/- “романтичната чанта” на XIX век

*Оливера Арнаудова

Съвременният човек е убеден, че развитието на модерните технологии прави живота възможно най-комфортен. Но дамите от 19-ти век биха могли да оспорят това твърдение. В техния гардероб е имало екстравагантен аксесоар, за който днес можем само да  мечтаем – декоративно бижу, прикрепено към  дрехата около кръста. Наричало се Châtelaine / “Шатлен”.

Наименованието Châtelaine е с френски произход и е свързано с понятието  “Lady of the castle” – “Господарка на замъка”. През 18 и 19 век жените, които се грижели за домакинствата в имотите носели декоративен клип на дълги верижки, закачен на колан. На него висeли принадлежности като ключове, лупа, шивашки инвентар-напръстник, малки ножички, малки бележничета, личен печат, часовник или компас. Ранните подобни приспособления се наричали “Equipage”, a по-късно названието еволюира на „Châtelaine”.

Шатленът се закачал като брошка и бил приоритетна добавка към тоалета на дамите от викторианската епоха. На него се слагали най-разнообразни предмети: флакони с парфюм, малки бележничета, ножчета, напръстници, сгъваеми шивашки метърчета, лупи, термометри, миниатюрни несесери и др. Аксесоарът бил по-удобен дори от съвременните дамски чанти, където всичко е разхвърляно и често пъти трудно за намиране.

Не бива да подценяваме шатлените като примитивни. Дизайнът им бил претенциозен и понякога функционалността на предназначението страдала от това.

Практиката на носенето на талията на някои необходими във всекидневието предмети съществува в различни други култури. Например японците са носили на колана си netsuke, както и inro (кутии за съхранение на малки предмети), а китайците са прикачали на коланите си бродирани портфейли. Жените в Древен Рим носели сhâtelaine с т.н. ушни лъжички – за почистване на ушната мида, приспособление за почистване на ноктите и пинсети.

Пикът на популярност на шатлените бил през 1828 г., когато лондонското списание  “The World of Fashion” ги рекламира като нов аксесоар за носене на ключове и часовници. Фантазията на майсторите, които изработвали тези изящни аксесоари, нямала граници.

Понякога на тях закачали ценни предмети и тоалетни принадлежности, държани в специални малки кутийки от благородни метали или кожени торбички, наречени étuis.

Дамите с благороден произход носели на шатлените си часовници, портмоне или ветрило, а тези от работническата класа – предмети, необходими за всекидневието и работата им. По този начин качеството на предметите и тяхната претенциозност определяли статута на собственика. Често пъти шатлени, които се правели по поръчка, били украсявани със символи-монограми, гербове, които подчертавали отличителната индивидуалност  на собственика.

В края на 19-ти век на шатлените носели малки портмоненца и калъфчета за очила. За баловете прикачали малки флакончета парфюм, бално бележниче с моливче, носна кърпичка и кесийка за монети.

Били изработвани и шатлени за деца.

Шатленът се е използвал и от мъжете за носене на джобни часовници, ножчета, приспособления за писане, лорнет, монокъл или пенсне.

Съществувал и още един вид шатлен, наречен “Норвежски пояс”, който се използвал от висшите среди в периода 1870-1880 г. В него били предвидени сменяеми отдели за ветрила, парфюмни флакони, инструменти за ръкоделие и други характерни за времето нужни приспособления. “Норвежският пояс” не просъществувал дълго, защото имал съществен недостатък – бил доста тежък.

Модата на шатлените не подминала и професионалистите. Медицинските сестри носели почти без изключение този аксесоар, защото се оказал безценен за закачване на така необходимите им термометри, ножици, безопасни игли, бинтове и др. Техните шатлени били изработени от стомана, а някои по-заможни си поръчвали и сребърни. Шатлените били приоритет и на шивачките и дамите, занимаващи се с ръкоделие.

Шатлените се предавали от поколение на поколение. Холандска традиция например повелявала отделни елементи на аксесоара да се разделят по равно между наследниците. Получилият своята част сам допълвал липсващите елементи и създавал нов шатлен. Затова днес е практически невъзможно да се намери пълен набор, създаден от един бижутер. Било традиция да се подарява и на булките – семейният живот започвал с нов шатлен.

Шатленът загубил своята популярност, когато жените са започнали да работят далеч от домовете си в началото на 20-ти век.

Днес шатлените, които преди 150 години се считали за задължителен моден аксесоар, могат да се видят само в музеите.

*Оливера Арнаудова е make up artist (професионален гримьор). През 1996 г. завършва Make up school by Revlon/NY-USA. От 1998 г. преподава изкуството на грима и работи в тази сфера в България. Има грим студио и школа по грим в гр. София- www.oliverabg.ucoz.com

Декупажът е нейно хоби и втора професия, която успокоява духа и я вдъхновява за нови творчески предизвикателства. Има своя школа по декупаж и приложни арт техники – www.decoupage.ucoz.com

Силно изкушена от модата и изящните изкуства, тя е известна и с оригиналните си публикации в Блогът на Оливера Арнаудова