“Майната му! Да го направим!” в различни разновидности се използва от много хора, мотиватори и брандове. Абсолютно характерен израз и за Ричард Брансън. За мен от обща култура всеки трябва да е прочел някоя негова книга. Да се запознаеш отблизо с неговия живот или изобщо той да ти разкаже някоя негова история, е винаги мотивиращо и отрезвяващо. Супер ми е интересна призмата, през която гледа, която е мега различна от моята, разбира се, не случайно четете поста ми в Instagram, а не 27-мата ми книга за поредния милион, реализирана идея или инвестиция. Разбира се, книгата дава интересни истории пълни с #вдъхновение и #мотивация , пък действието…. от нас, то се е видяло (или пък не).
Тази е втората негова #книга, която прочитам (този път слушах…. с това ежедневие, понякога слушането ми е единствена опция). Имам любима история в нея. Ричард е на почивка с жена си, на обяд пита един рибар дали може да ги разходи с лодката си. Рибаря отказва, защото времето ще се развали. Много хора в ресторанта чуват желанието на Ричард и също искат да се присъединят. Излизат в морето, излиза и огромна буря. Ричард решава да скочи с жена си от лодката и да плува до най-близкия бряг, защото бурята се насочва към тях. В крайна сметка, те премръзват, но се спасяват, но лодката не е намерена. Дали Ричард чувства вина? Не, той си казва, че рибарят и всички хора там са направили своя избор, както да излязат в морето, така и да останат в лодката. Години по-късно, той разказва тази история на една журналистка, която разследва случая. Оказва се, че всички хора + рибарят са оцелели. Лодката се развалила от бурята и останали на остров, до който успели да стигнат, за да я ремонтират и да се върнат. Нямали сигнал и възможност да се свържат със селото, за да им кажат, че са живи. Разбира се, Брансън се зарадвал, че хората са живи и здрави и попита читателите, какво ли би било да живее години с вината за смъртта на тези хора.
Не носи товар, който не е твой. Книгата показва много от неговите успехи и неуспехи, чете се леко, така че си я запиши в #readinglist .
Аз сега ви затрупах с най-голямата мъдрост, но книгата е и много забавна и до0ста подходяща и за мъже. Така че днес ви споделям книга, която е прекрасна за подарък и на мъж, че те често ми се оплакват в Instagram, че публикувам романи или ревливи истории. Но е сладко, че четат и опитват.
Ако или когато прочетете “Майната му! Да го направим!”, ще се радвам да споделите мнението си тук в коментар (тоооолкова рядко някой пише коментар тук, че ще отворя едно шампанско за вас) или в Instagram.
Да, това съм аз на връх Скала, Олимп. 2866м. 🌍 Запомнящото е, че го качих от Приониа, която е на 1100м за… един ден. Да! Чудо! Или липса на разумна мисъл в ума, все още се колебая.
Това беше едно от най-хубавите неща за лятото. Много исках да кача най-високия връх на Олимп – Митикас, но в това изчакване не успях. Ще започна отначало.
Пристигнахме предишния ден в Литохоро. С мен имах някои необходими неща, но не всичко. Там си взех нужната екипировка от една уникална жена Моника. Ако ходите на Олимп и ви липсват щеки и каска например, ще ви дам контакт на Моника, която има прекрасен магазин за не просто спортни стоки, а за планина. Подготвих багаж, храна, всичко и на следващия ден тръгнахме по изгрев слънце – можете да видите прекрасния изгрев на последните снимки.
Отправихме се до паркинга на Приониа, където е най-високата точка, която може да се стигне с кола от страна на морето. По пътя до там срещнахме лисици, които са буквално като котки, стоят и си чакат за храна на пътя. Защо да си я търсят сами, като са установили, че хората им се радват и сами им дават. Общо взето лафа “русо гладно няма”, те са го измислили.
Така, на Приониа сме, 1100м и тръгваме около 7:40 (което за мен беше късно, защото знаех какво ни очаква и не знаех с какво темпо ще се движим). Някъде към 11:30 бяхме на хижата, където повечето хора нощуват. Ако не се лъжа по снимката, която съм си направила там, хижата се казва Агапитос. Ако искате да нощувате там в хижата или на палатка, е хубаво да запазите места предварително. За тези, като мен които не искат да нощуват там и да губят време просто ви препоръчвам да качите Олимп като тръгнете не от Приониа, а от задната страна на Олимп, а не от страната на морето, както направихме ние. Или ако сте ентусиасти и сте готови за 12 часа ходене на каменист терен, можете да го качите по маршрута, който описвам.
В хижата има топла и вкусна храна, вода, където можете да отморите. От там ние вървяхме близо 3 часа до връх Скала. За съжаление не успяхме да стигнем до Митикас и не знам дали някой го е качвал за един ден от Приониа. Не ме разбирайте погрешно, супер съм горда от волята и силата на духа ми, но е наистина голямо предизвикателство и не всеки може да го направи. И ако някой в компанията ви няма нужната подготовка, нощта може да ви завари докато сте още високо в планината.
За този поход ви е нужна екипировка. За мен задължителни са туристически обувки, щеки, ветровка, шапка, слънцезащита, вода, разбира се и ако ще качвате Митикас – каска. Аз си носих такава в раницата, която не използвах, но по-добре да я имам, отколкото да ми трябва и да я нямам.
От денивелацията … изкачени за няколко часа повече от 1700 метра, ме заболя главата на връщане, така че ако нямате медикамент за това, препоръчвам дълбоко дишане и вода.
Олимп много прилича на Пирин. По време на изкачването в началото имаше ниска растителност, по по-високите места – никаква. Пътеките са от малки камъни и скали, съответно щеките и твърдите подметки са си #musthave. И ще се върна отново на Олимп живот и здраве следващата година.
Постарах се да събера важните неща в този такаааа дълъг пост, така че може да натиснеш #save , ако мислиш, че ще ти е полезен за в бъдеще. Също ще се радвам да отговоря на твои въпроси относно изкачването.
Прибрах се вкъщи в 21:48, извадих розето от хладилника и си налях в една кристална чаша. Пуснах онлайн радио и седнах на люлеещия се стол.
Започнах да размишлявам какви съм ги свършила през деня. Някакси, понякога ми се иска да си дам медал за глупостите, които върша, за които сценаристите на Опра дори не могат да се досетят. Прехвърлих пак различни сцени от деня и бих започнала да си ръкопляскам сама, но виното беше в едната ми ръка, така че си ръкоплясках наум.
Аз съм си фен! Да, върша много глупости – кой не е? Но аз ги правя с финес! И това е успокояващо, да знам че нещо правя с финес, при положение, че след изядените козунаци за последната седмица, не се чувствам много фина.
Прехвърлих реакциите, които бях предизвикала в следобедна ситуация. Че аз съм царица! (Поне на нещо) И отново започнах вътрешно да се поправям как е трябвало да направя, да постъпя, какво е трябвало да кажа. Свива ми се стомаха. Тези несимпатични моменти на самообвинение, неприемане, съзерцаване и издребняване…
Спирам да мисля и отпивам глътка вино. Няма защо да си повтарям недодяланото ми поведение, като само го затвърждавам и вероятно скоро ще повторя. В крайна сметка “пито, платено.” Всях смут с две изречения, изложих се. Блеснах! Моят миг на слава! Гордостта ми позволява сама на себе си да си призная, колко безцеремонно се излагам понякога. С лекота.
Правя грешки, че да искам да съм равна със земята. Но пък обичам и карам хората да се чувстват 7 метра над небето. Понякога съм шумна, плаша с поглед и приятелките ми усещат, като котки преди земетресение, преди да разпъна грива в готовност да нападам. Груба съм, недодялана, рядко се случва, но се случва смели свалячи да ми казват, че това ми е чара. (Братовчеди на Къци…) Понякога съм недружелюбна, студена, дръпната. Да си го кажем – да се чудиш как да ми скриеш някой кусур. И пак отначало. Спри. Отново от мухата слон. То разкаяние, разкаяние, но нещата отиват на теленовела.
Отпих последна глътка от виното. Оставих чашата в мивката – друг мой недостатък – ще я измия на следващия ден. Приготвих се за сън, изгасих светлините.
И на тъмно си признах, че аз не съм най-големия си фен, но пък съм си ВИП гост и всеки път си правя представление от първи ред. На светло понякога блестя с нешлифованата си цялост, но беше хубав ден. И аз дадох най-доброто от себе си. Не беше бележито, не беше най-доброто в живота ми, но бях себе си.
Ще дойде време, в което няма да се притесняваш колко е слабо или дебело тялото ти, а колко е слаба и недоизхранена душата ти.
Скоро ще е това време. И всеки от нас малко по малко ще започне да мисли за това как да нахрани душата си, как да я направи по-силна и как да я пречиства, за да му е комфортно, когато тя е гола.
Не се лъжи, все по-видимо става за околните колко голяма е душата ти. С всеки следващ ден все по-малко ще успяваш да я скриеш. И точно това е най-хубавото. Сутрин в огледалото ще започнеш да виждаш не своето тяло, а душата през очите си.
Какво ти каза вчера тя? А тази сутрин? Каза ли ти нещо различно от представата ти за теб самия?
Знам, трудно е да се разбереш. Шумно е в теб и няма как да чуеш. Ако мислиш, че чуваш ясно гласа в теб, не се лъжи. Това, което бунтарски арогантно звучи, его e. Душата не обича да бие на очи и тихо ти шепти. Отдалечи се, притихни, изчакай, не мисли.
В този момент усетѝ.
Ако можеше точно в този миг да снимаш душата си, как ли щеше да изглежда тя? Дали щеше да е малка или голяма? В какво си я оцветил, в каква форма си я сложил? Затваряш ли я някъде или я пускаш от време на време да лети? В кое небе я пускаш? На ограниченията на мислите си или в самородната ѝ Вселена? Доволна ли би била душата ти в този момент от това, в което си я превърнал?
…Е, вече знаеш какво да правиш. Прегърни душата си така, че от тук нататък тя да е тази, която да те прегръща, да те води, закриля и подкрепя. Дай ѝ път и се дръж за нея.
