Прибрах се вкъщи в 21:48, извадих розето от хладилника и си налях в една кристална чаша. Пуснах онлайн радио и седнах на люлеещия се стол.
Започнах да размишлявам какви съм ги свършила през деня. Някакси, понякога ми се иска да си дам медал за глупостите, които върша, за които сценаристите на Опра дори не могат да се досетят. Прехвърлих пак различни сцени от деня и бих започнала да си ръкопляскам сама, но виното беше в едната ми ръка, така че си ръкоплясках наум.
Аз съм си фен! Да, върша много глупости – кой не е? Но аз ги правя с финес! И това е успокояващо, да знам че нещо правя с финес, при положение, че след изядените козунаци за последната седмица, не се чувствам много фина.
Прехвърлих реакциите, които бях предизвикала в следобедна ситуация. Че аз съм царица! (Поне на нещо) И отново започнах вътрешно да се поправям как е трябвало да направя, да постъпя, какво е трябвало да кажа. Свива ми се стомаха. Тези несимпатични моменти на самообвинение, неприемане, съзерцаване и издребняване…
Спирам да мисля и отпивам глътка вино. Няма защо да си повтарям недодяланото ми поведение, като само го затвърждавам и вероятно скоро ще повторя. В крайна сметка “пито, платено.” Всях смут с две изречения, изложих се. Блеснах! Моят миг на слава! Гордостта ми позволява сама на себе си да си призная, колко безцеремонно се излагам понякога. С лекота.
Правя грешки, че да искам да съм равна със земята. Но пък обичам и карам хората да се чувстват 7 метра над небето. Понякога съм шумна, плаша с поглед и приятелките ми усещат, като котки преди земетресение, преди да разпъна грива в готовност да нападам. Груба съм, недодялана, рядко се случва, но се случва смели свалячи да ми казват, че това ми е чара. (Братовчеди на Къци…) Понякога съм недружелюбна, студена, дръпната. Да си го кажем – да се чудиш как да ми скриеш някой кусур. И пак отначало. Спри. Отново от мухата слон. То разкаяние, разкаяние, но нещата отиват на теленовела.
Отпих последна глътка от виното. Оставих чашата в мивката – друг мой недостатък – ще я измия на следващия ден. Приготвих се за сън, изгасих светлините.
И на тъмно си признах, че аз не съм най-големия си фен, но пък съм си ВИП гост и всеки път си правя представление от първи ред. На светло понякога блестя с нешлифованата си цялост, но беше хубав ден. И аз дадох най-доброто от себе си. Не беше бележито, не беше най-доброто в живота ми, но бях себе си.
Ще дойде време, в което няма да се притесняваш колко е слабо или дебело тялото ти, а колко е слаба и недоизхранена душата ти.
Скоро ще е това време. И всеки от нас малко по малко ще започне да мисли за това как да нахрани душата си, как да я направи по-силна и как да я пречиства, за да му е комфортно, когато тя е гола.
Не се лъжи, все по-видимо става за околните колко голяма е душата ти. С всеки следващ ден все по-малко ще успяваш да я скриеш. И точно това е най-хубавото. Сутрин в огледалото ще започнеш да виждаш не своето тяло, а душата през очите си.
Какво ти каза вчера тя? А тази сутрин? Каза ли ти нещо различно от представата ти за теб самия?
Знам, трудно е да се разбереш. Шумно е в теб и няма как да чуеш. Ако мислиш, че чуваш ясно гласа в теб, не се лъжи. Това, което бунтарски арогантно звучи, его e. Душата не обича да бие на очи и тихо ти шепти. Отдалечи се, притихни, изчакай, не мисли.
В този момент усетѝ.
Ако можеше точно в този миг да снимаш душата си, как ли щеше да изглежда тя? Дали щеше да е малка или голяма? В какво си я оцветил, в каква форма си я сложил? Затваряш ли я някъде или я пускаш от време на време да лети? В кое небе я пускаш? На ограниченията на мислите си или в самородната ѝ Вселена? Доволна ли би била душата ти в този момент от това, в което си я превърнал?
…Е, вече знаеш какво да правиш. Прегърни душата си така, че от тук нататък тя да е тази, която да те прегръща, да те води, закриля и подкрепя. Дай ѝ път и се дръж за нея.
И ангелите ти завиждат, знаеш ли. И на тях им се иска да грешат, да минават граници, да вървят назад, а не да летят.
Знам, че ти искаш да летиш. Знам, че се измъчваш с правилни решения, трудни действия, а понякога просто знаеш, че нещо ще е грешка и въпреки това я правиш. Но всяка слабост има силна пристрастяваща красота, нали?
Ангелите искат да са на твое място, защото ти можеш да си позволиш да грешиш, а боговете ти завиждат, защото си смъртен. Всяко твое действие, всеки твой жест, дума, целувка, прегръдка, среща са неповторими, защото си обречен с обратното броене на времето. И в това е красотата на съня ти.
Знаеш, че всяко нещо струва друго нещо. Някой ден може и ти да си ангел, в сътворението на живота си си Бог, но тук и сега, си плащаш своята грешка. Цената може да е висока, но грешката сладка.
Един мъж трябва да ухае на сбъднати мечти, споделени битки и гигантски кураж.
Да виждаш в погледа му не просто цвета на очите, а на изпълнените действия. В ръцете му търси безусловна подкрепа, а в прегръдките винаги, винаги спираща да се върти Земята, любов.
Намери мъжа, на когото да дадеш същото в замяна – в изобилие. Ако не можеш – остави се да бъдеш намерена. Дори да е в бъдещето…
